***
Тръгваме наляво, после спираме и тръгваме на дясно.
Пътят за нас остава си загадка.

Звезди прескачат в небосвода, след залеза и зад хоризонта.
Светът си се върти, тъй както човека се роди и следва чуждите съдби.
Кой казва ни, къде ще спре да се върти, без мечти, живи да не бяхме ли, ако пътя не прозряхме, нали?

Магистрала в началото на края.
Влизаме в тунела, а лавата излиза на финала.
Покосява светлината от мандала.

Вървяха някога два човека. 
Вървяха и не се деляха.
Заедно дори, под небето спяха.

Разреждам аз цветята,
поливам ги с водата,
избуяват цветовете от дъгата.

Правя си каквото знам, 
хващам пътя без да ме е срам.
Скачам тук и там,

Изкачат цветове, взривяват светове, погледи пресвяткат, лудите се мяткат.
Влизаме във филмите, в дискотеки с очила, гледаме криво на света.
Лудия с бонбон, тупти сърце, като фургон пуснат по наклон...

...
Дух в същество, живее то, не вярва в друго, то!
Какво дава му, то не вярва, то, великото, не е едно с кУкловодното!

Най-много ми е жал, като оставят децата си сираци.
Толкова са лакоми за себе си, че не намират място в сърцата си, заради най-чистото на тоя свят.
Как да не кажа, че ме е гнус да живея сред такава раса 

Тупти и сърцето ми, за теб е.
Тупти и не спира, любовта разбира.
Къде кладенец бездънен си, къде и жива мечта си, любов една.

И двамата сте в грешка. 
Да жени има Иван е прав!
Но и Петранка е права, че не се тича след мъже!

Вървиш си сам сега, претичваш през нощта, за да срещнеш изгрева, след залеза.
Заспиваш неутешимо в прегръдките на меките одеала.
Нощта сама, нашепва ти - не бой се ти, сам не ще да си.