Вървях над гроба ни и застилях го с невежеството ни.
Не повярва ти, че това ще погуби ни, как да ти кажа аз това, че ти не ме разбра.
Когато дойде болестта в нощта, взех аз това, да се погубя, за да те спася, а ти сега далече си и любов бъди, над гроба ми - ти ме прости, че обичах те завинаги...
Саможертва бе това, дадох ти повече от нужното, а ти сега подигра ми се, но ти простих, дори да си плакала за мене, живей живота си.
Подарен ти е, от една птица скъсала собствените си крила, за да летиш в небесата, това ли е любов и глупав детски зов...
Аз вярвам в теб и тези чудеса, изписани със светлината от ярките звезди, там в безкрая и истината е то това...
Раздирам се сега, но не - нямам нужда от сатира сега, а от това, че любовта ни ще лети, макар и без помен да имаме от нея сега, ще бъде вечната до гроба и винаги лети, щом припомниш си, кога срещна я и кога жертва се тя, за да изцели животът ни...


Подпис: Онази лудата, безумната, но иситнка - любовТа, защото няма сила на таз земя, да я премахне от света...

Нека няма сила, която да я премахне от света, за да оцелее този свят, накъде е без Любовта!

Трудно е да има любов, когато е нужна саможертва и когато никой никога не би ти я признал, а я знае вътре в него и вижда със сърцето, но его-то препъва, да си го признае ТО, туй то....