Отваряш книгата, четеш от редовете, преписваш ги, но нещо в теб ти казва, че не трябва.
Не трябва да е толкова явно, не трябва да е толкова отчетливо, не трябва да е толкова точно.
В един момент разбираш, че това с нищо не помага, защото заобикалщото те, реално е изпълнено с невежество.
В един свят, в една утопия, в една вътрешна вселена, пътеводителят е кристален, закони няма, защото на перфектността не й трябват правила.
Разбира се, харесва се, усеща се, но не смее се, да се признае се, защото страхува се, от истината на вътрешната красота.
Заклеймващо е, ако тръгнеш да разказваш, осмиващо е, неразбиращо се е, и е така.
Трудността е в осъзнаването, че тръгвайки по пътя на т.нар. "лудост", то не е това, в което биха те разбрали, защото имено невежеството им, ще им пречи да е така.
Разбира се малцината, които разбират, какво е да си опознал вътрешният си хабитат, не бих имал и капка съмнение за това, кои са те, че все пак има кой да ме разбира в прозрението от всичкото това.