Тръгнах по пътя си и вървях, но без да разбирам, какво трябваше да бъде напред.
Преминах през различни версии и идеи, какво щеше да е и да очаквам, какво да е.
Оказа се по-различно от всяко едно мнение, както и правилно или не, то постоянно продължаваше и безконечно се различаваше.

Не можеш да кажеш, че си сгрешил, че си живял, дори леко от правият път, да си склонил.

Миналото не се забравя, не се изтрива, а се помни, а всеки опит, да се направим, че го е нямало, е като да изтрием собствената си същност, да рестартираме играта, сякаш ни е срам, че не е достойно, да се греши.

Всеки го прави, но кое ни кара, да се чувстваме живи, нима не е онова, че сме го изживели, че сме разбрали уроците, на които то ни учи?

Не променяме ли бъдещето си, когато се отричаме от миналото си, а можем ли с настоящето си, да запазим всичко, като една частица от себе си и да разберем, че сами градим животите си, а всичко, което ни се случва е просто една красива даденост?

За моментите, когато се тревожим най-много, че нещо не върви, както трябва, но щом продължаваме да се будим, да живеем, то няма за какво и да се притесним...

"...но щом продължаваме да се будим, да живеем, то няма за какво и да се притесним..."
И щом си достигнал и това заключение, значи Господ я е чул :-)
Притесняваме се повече за хората, странно как и защо изгубили спомените си! Наскоро и аз имах такава изповед в разсъждения, че Вчера е забравеното ни по-добро утре!
Иначе живеем с измислената си шарена свобода на повтарящото се до безкрайност днес!