Чувството, че се издигам, извисявам и преодолявам, заобикалящите ме проблеми, все повече ми вдъхва кураж, да продължавам да живея.
Усещам, че все по-малко трудности, биха сломили духа ми.
Опознах слабостите си, както осъзнах, че битката не е за личното, а за обичното. Не е редно тези, които истински държат на мен, да страдат за моите грешки!
Длъжен съм, заради тези хора, които винаги са ме подкрепяли, да бъда силен и да не се правя на жертва.
АЗ мога, АЗ правя, АЗ усещам, АЗ знам, че вече мога да се разгърна.
Вече мога да разбера всички онези противоречиви предчувствия и страхове, които не исках да повярвам, че са само плод на развалено въображение и реалността, такава каквато истински я усещам.
Спирам да бъда в сянката на другите, време е да им покажа себе си, време е да осъзная способностите си и смисъла на живота си.
Тук поставям летвата, която ме пречупи и не мисля, че някога трябва да се връщам, за да си припомням, кое ме накара да тръгна по този път! Път на изразстването и осъзнаването!

Настръхнах! Пак слушам онази песен, настръхвам, не мога да го опиша, явно така разпускам.
Има доста истини, но човек трябва да ги преживее, за да бъде истински, за да може да каже - АЗ ГОВОРЯ ОТ ЛИЧЕН ОПИТ!
Много ми говореха"Правиш грешка!", ама не успяха да ми обяснят "ЗАЩО?!".
Както винаги ТЕ говореха от ЧУЖД опит, нямаше как да ме убедят в обратното!
Не ги обвинявам, даже си мисля - съжалявам ги, живеят ама от чужд опит - те никога не са живели истински, а нечии друг живот са изживели!!!

Може ли да има тръпка без емоция?!
Как може да опишеш емоцията, без да си изпитал тръпката?!
Не ме разбираш ли? Защо ли?!

Тук спирам и се прибирам!