1. Бизоните.

Вятърa тихо по тревата се прокрадна, леко път си проправи и ухото на младежа, леко погали.
Сякаш звук на тегоба младежа бе доловил, изправи се и заслуша, от къде бе дошъл, този полъх на смут. Тялото леко се разтресе, тръпки по кожата му се нароиха, пулса засили се леко.
„Бизони“ – помисли си той. Как би могъл да обърка, тътена от тежките им копита, стоварващи се в синхрон и бърза стъпка, към него.
„Лошо“ – продължи да си мисли – „наблизо няма дървета.“ 
И наистина бе така, голо бе равно полето, тревата напред с хоризонта се сливаше.
„Пак ли?!“ – опита се да скрие гримасата си на разочарование. – „Пак ли този безмилостен сън?!“
Не му беше понятно, какъв беше смисъла, тъй като стадото винаги го настигаше и никъде не намираше, къде да се покрие.
„Този път“ – продължаваше да размишлява младежа, чакайки безмилостния кордон от разярени, грозни и огромни твари. – „Този път, няма да се опитвам да бягам. Така или иначе винаги се будя на края!“
Времето като в плен на безкрайността, се бе вплело в мислите му и като, че ли само навяваше мисъл за приближаващо бедствие.
„Ами ако никога не ги е имало“ – сам се зачуди от смисъла на отговора, който се прокрадна в мислите му. – „Какво ли е, ако това бе изпитание? Страх аз да преборя, страх без посока, но цел на моята воля?“
Мислите връхлитаха, а стадото тъй вечно и близко, чак ушите почнаха да не чуват и всичко в миг се разтресе...

- Ставай Михале, ставай... - гласа на Бабина, тъй бе познат и в този миг усети, тъй приятен – Трябва да тръгваме вече.
На средата на приключение бяха. Изгубените Сенки свои, те трябваше да намерят, странната причина, за изчезването на безценните нишки, свързващи Странника с безсмъртната сила.
- Не...ааа...не ... е ли рано, още? – прозя се Михале – Още не е залязло последното слънце, а аз няма да тръгна без своето Аз на земята! Все пак губят ми се следите, ако не стъпвам на тъмно.
- Да не си сънувал пак Бизоните? – като на присмех го взе Бабина. – Знаеш, че няма как те, Сянката ти в отвъдното да прогонят.
- Не! Този път стоях да ги видя, малко остана, но ти ме събуди. Не съм сигурен дали, наистина ги има в съня ми... –  трепетни нотки в гласа на Михале се доловиха, с лек полъх на облекчение...
- Стига пък ти! Наистина ли не се опита да се махнеш от пътя, да им избягаш, знаеш какво следва инак?! – троснато Бабина го попита...
- Не и този път. Не искам да бягам, знам че сме близо и знам, че Сянката моя седи и ме чака. Знам че силата й е още голяма.
- Надявам се Михале, надявам се! Да тръгваме – виж, последното слънце почти залезе зад хълмовете.
И те поеха по пътя криволичещ и все по-малко утъпкан, към Царството на Изгубените Сенки.

2. Път безкраен.

Колкото повече се приблигжаваха, толкова повече проклятието смаляваше своето въздействие и сънищата им бяха все по-ясни и решенията все по-адекватни. Целта, като че никога не е била по-близо, а опасността тъй голяма .

Тиха музика озвучи тъмнината, без светлина в тишината, живот притаил се във водопада, описва ясна природа, с Причудливите Дървета и клоните им игриви, протягащи се и искащи нещо от героите ни да вземат. Да това бе Долината на Изненаданата Балада. Тъй загадъчно зад хълма пореден се бе скрила и своята хубост на пътешествениците разкрила. Не беше чудно, че тук се случваха чудесата, след залеза на Слънцата.

- Това място винаги ме е плашило Михале – треперещ бе гласа на Бабина – Казват, че сенки на Сирени, в клоните на дърветата са се вселили. Чакат да докоснат душата на незащитените от Сенките си Смъртанци. Страшни съдби им отричат и за вечни времена във водите на водопада,
те оковават.
- Стига Бабине, недей да вярваш на Старейците, че кой би знаел това и би ти разказал – малко насмешно Михале се развесели и настроение придоби. Винаги се забавляваше, защото Бабина си беше леко плахлив. – Поспри и се замисли, докосни клоните, чуй светлината, погледни тишината, разбери водопада и с водите му слей се. Нима не усещаш, той сам е там, сам без Сянка обречен, чака предречен път да се случи, нас чака за сполука. По-скоро карта би начертал и заклинание за късмет би озарил с кристалните си води, за да ни върви.

Мястото бе причудливо, само Светулковците тук-там пускаха по някоя заблудена искрица. Виждаха се разчупените криви на дърветата, ала клоните им не бяха игриви. Сякаш времето бе спряло за тях и стояха тъй тъжни и безпристрастни към живата искрица, озарени само от странните твари.

- Михале, само на мене ли ми се струва, или клоните своята игра спряха, след нашата поява? – вперил бе поглед към лъча искрица, издаваща тъжната гледка.

- Бабине, замълчи! – стреснато с глас трепкащ, той спря набеза на шумните думи, на Бабина.

Гласните сенки бяха дошли, пазители на Последната Живителна Долина, точно преди Царството на Изгубените Сенки. Единствено с глас, Смъртанеца би се издал и така можеха да го видят в тишината. Приближи ли Гласна сянка, клоните игриви на Причудливите Дървета, мигом спираха си играта и помръкваха в тъмнината.
Леко под лакътя Михале подхвана Бабина и Светулковец за крилата помоли, изведи ни от долината. Мисли хващаха нещастните твари и с крилата им даровити, разбираха езика на всички обитатели на Приказна Земята.

Звездица озари небосвода, нежно с лъчи дари Долината на Изненаданата Балада.
Пътят на Светулковеца,  засвири и нежно побутна листата на Красотата – короните бяха това на величествените дървета от Приказна Земята. Пречеха те на Смъртниците да минат и Царството на Изгубените Сенки да чуят – намерят.

Всичко притаи дъха си и зачака Последната Соната, своите Песни да изпрати, царствено поробените Сенки да си опази. Бунтуваха се те, чувствайки  близостта на господарите си. Те никога не биха ги предали, ала зла бе участта на Сянката, попаднала под заклинанието на Последната Соната. Всичко случваше се само за миг, музика пред погледа засиява, в транс изпада тревата, времето спира да играе, а Сянката клета тръгва и се рее, из небесата и търси своята душа в музиката на Последната Соната.
Тъжни седяха и музиката все още бе тяхната клетка златиста, свободата откъсната и историята им недоразказана, своя край ли ще впише или Смъртанците биха могли през капаните на Последната Соната преминат и оковите сринат.

Тъй необяснимо Звездица успяваше със сетни светлите си сили, короните на Красотата да разпръсне, пътя им чист да опази и тишината в тях да запази. Гласните сенки се лутаха в кръг и не виждаха в тишината, само Песните на Последната Соната биха им показали правия път.
Далече под небесата, бяха поели на път, Песните да изпълнят последния звук, тихо по следите на Смъртанците – Гласните сенки да поведат. Полетът им  небрежен, завърши успешен. Намериха те Гласните сенки и поведоха ги със звука си, по пътя към нашите герои.

3. Пред история.

Нейде близо до живите плетове, на стените крепостни, дъх бяха притаили Михале и Бабина.
Бяха приятели отдавна, не помнеха колко пъти Слънцата бяха заедно изпращали, колко пъти Приказна Земята опознавали. Старейците ги бяха избрали измежду хиляди Странници, за пазители на Сенките, които даваха безсмъртие на всички свои избранници от тяхната раса.
Сенките сами се появяваха при изгрева на Слънцата, а след залез в душите на своите Странници спяха. И чуваха те мелодията от Сенките си, цветовете редуваха се в Приказна Земята.

От както Странници раса били, Старейци се наричали първите им потомци. Те открили чудодейните сили на Сенките, които били отражения на душите им, когато Слънцата засиявали.
Навремето те били роби на Последната Соната, злата кралица на Кралството на Изгубените Сенки. Битка тъй велика помежду им се разразила. Тъй била тя непосилна, за сегашните притежатели на вечната сила. Трудно те врага надвили и зад жив плет и стени засадили и Сенките спасили.
От тогава тегне забрана, пределите на Долината на Изненадата Соната, да не се прекрачват.
От Ручей на Суетата бистра вода не бива да се пие, за да не пробуди нечистата зла сила. Заклинание страшно тегнело там, границите на мира пазело в Приказна Земята.

Забранения плод казват, бил най-заслепителен!
За жалост от Ручей на Суетата, млада Странница бистра вода изпила и бързо Любопитство я покварило. Тайно пристъпила в пределите на Долината и разбунила духовете на Гласните Сенки, бързо звуковете видели и Песните призовали. Последната Соната Сянката на клетата Странница взела и в замъка си в плен оковала. Странницата изгубила безсмъртната своя Сянка и в тъмнина да ходи се обрекла. Превърнала се бе в Смъртница.  Странници близки нейни решили, Сянката нейна да спасяват, ала както Старейците предрекли и техните Сенки в плен Последната Соната оковала.
Дошло време след поредния залез на Слънцата, Звездица на небето засияла и свитък предречен на расата с лъч до земята довела. Старо писание от последния Старейцин, поличба написана за спасителите на Сенките. Михале и Бабина, тъй некадърни били и винаги отринтати, като че ли, смисъла на битието им нямало смисъл. Но ето, че Старо писание смисъла разгадал и задача най-важна им дал. Без Сенки и чисти, те до Царството на Изгубените Сенки да стигнат и битка последна с царицата звучно да вдигнат. Неясен обаче бил краят на борбата, само цветовете на дъгата и истинската музика в душата, биха показали, кой в епичната битка би победил.

4. В плен на тъмнината.

Звездица златистите си лъчи бе скрила. До стените на двореца нашите герои, безпроблемно бе довела, своята роля тя бе изиграла. С тъмнината сега те трябваше да се борят,  на сетивата си да се осланят и в приказните звуци на Живия плет да разпознаят, правилната посока към портите на замъка. Дълга беше стената и хиляди Слънца да залязат – изгреят, не биха им стигнали да обиколят цялата от единия, до другия край. Трябваше правилната посока да изберат и преди Гласните сенки тях да достигнат, портите да намерят.

- Бабине, слушай – озърна се в тъмнината Михале – чуваш ли жужене едно, тъй бляскаво, ей в тази посока?
- Нищо не чувам Михале! – разстроено отговори Бабина.
- Но как може, тъй ясно е и все по-близо усещам се приближава – като във транс студена вълна тялото му разстресе и в миг сцепени се. – Не може да бъде, това е Осанка!
Бабина в този миг хвана от близкия храст, две листа големи, положи ги в дланите си и побърза за ушите, като слушалки на Михале да сложи. Знаеше що е то Осанка – Сирена във формата на вярната посока, капан от Последната Соната изпратен, в забвение своите жертви да хване и вечния звук да им пусне. Нямаше време да мисли, знаеше че не всеки я чува, само плахливите бяха дарени с прегради и не биха я чули. Бързо приятеля си задърпа, в обратната посока  на капана, докато Осанка не се скри за погледа на Михале, в сянката на тъмнината.

- Бабине, браво – с радост възкликна Михале – не бих се заклел, че такава смелост би проявил и приятеля си така умело, би спасил. Май вече можем да продължим, по вярната посока вече вървим. 

В това време Гласните сенки, следейки звука на Песните, навлизаха в пределите на Последната Живителна Долина. Капана на Последната Соната не остана в сянка за тях, тъй небрежно доловеното жужене, насочи темпото им в правилната посока.
Тих ветрец разлюляваше в такт и синхрон короните на Красотиите по пътя, стъпките на Гласните сенки следваше и коридор симфоничен, тъй нежно мелодичен, разгръщаше пред тях. Ако не бе тъмнината, бал на кралете с карети би бледнял, пред красотата на коридора, през който минаваха Гласните сенки. 
Някога Приказна Земята беше наистина приказно и красиво място. Умовете на хиляди автори по земята, бяха бродели из дебрите на цветовете в света и съчиняваха красиви места, бледнеещи по подобие на осъзнато видяното от тях в Приказна Земята. Фантазията някак влизаше в хармония с цялата музика, която излъчваше тази картина и помагаше част от нея да се прокрадне в съзнанието на бедната фантазия на човека.
Но сега тъмнината скрива мелодията игрива и тъжна музика засиява, след залеза на Слънцата. Бързи бяха Гласните сенки по това време. Тъмнината бе тяхната стихия и като вампири не виреехе след изгрева. Верни бяха на Последната Соната, всичката сила в тях, тя им беше дарила. Не беше лъжа, че Гласните сенки бяха слепи с гласа си и глухи с ума си, но като прилепи по трептенията на чуждите звуци ориентир в тъмнината намираха.
Все по-ясно ставаше за всички в този боен отряд, че нашите герои вече не са тихи и съвсем скоро неприятно срещата си не ще избегнат.

- Бабине виж – прокрадна звук в тъмнината и заблестя една искрица – Светулковеца още е тук, не е изчезнал, както си мислехме.

- Да наистина – засия във весела гримаса лицето на Бабина – виж как почна игриво искрицата да дивее.

- Бабине, НЕ! – пак като, че лошо предчувствие обзе Михале – Има само една причина, искриците да се движат така.

- Ама как така?! – леко с недоумление се учуди Бабина.

- Наблизо има Гласни сенки, а искрица се опитва да ни предупреди, че чуват трепетите от гласовете ни! – сякаш ужасен, от своето невежество, започна да се обвинява Михале – Как не се сетих, от колко ли време ни следват и колко ли близо са вече. Трябва да спрем с приказките и да забързаме, ако искаме портите по-бързо да стигнем.

За първи път Бабина не отвърна, като че ли поумняваше и почваше да разбира от първата дума. Това направи приятно впечатление на Михале. От толкова много години се знаеха и Бабина винаги е бил малко, как да се каже, нетактичен и винаги правеше всичко обратно. Като че ли, това приключение почваше да ги сплотява още повече и се сработваха чудесно.

Светулковеца с изскрицата си нежно се заиграха, весело и в синхрон, в  танц красив се вплетоха и сякаш весела мелодия ги поведе напред в тъмнината. Крилата светулковски мислите на Смъртанците в себе си прибраха. Пътят напред беше загадка, витите стебла на живия плет по стената, нежна отсянка от светлината на искрицата, по тях преминаваше. Нямаше как тъмнината, в този момент, пътят напред да скрие.

Камбани запяват, вятър навяват, сигурен знак бе това, че портите на замъка приближават. Мелодия красива в ума на Бабина влезе, без да се усети в тъмното, той по мелодията се понесе. Неистово бе чувството с което, тръгна той по посоката на медния звън.
Михале беше напред и не забелязваше в тишината, какво случва се зад гърба му. Мислите му блуждаеха, Сянката му усещаше, че почти без сила за борба е останала. Това много го натъжаваше на моменти. Колкото и да не искаше тези мисли, да се въртят и объркват, натъжават, толкова по-силно го обладаваха, както когато полетиш от скалата и почнеш с главата надолу да падаш, скоростта се увеличава.
„Бизон“ – мисъл в миг се прониза в главата на Михале - „БИЗОН!“ – още по-силно зацепи го главата, насмалко да се строполи на земята. Обърна се бързо назад, уплашен да не притесни Бабина и забеляза, че него го няма – „Ами сега? Какво сторих, как го допуснах, мислите ли ме заслепиха, къде е Бабина?“ – Тръпки пролазиха по кожата му, гневна мисъл втълпи чувство на вина в ума му. Как би могъл, така нелепо да изпусне, своя прител зад гърба му да изчезне.
В този миг долови, медения звън на Камбана, леко в унес и той се понесе в посока на мелодичния звук. Коварен бе този капан на Последната Соната, достигаше много навътре в душата и спасението бе въпрос на воля калена и чистата Смъртанска сила.

5. Сън в тъмнината

Полето с тревата, тихия повей гъделичка за пореден път ухото на младежа. Отваря очите си той и с ужас разбира, пак съня с Бизоните се е прокраднал в него. Стекоха се две кристални, блестящи сълзи от очите,  тътена от копитата в далечината, започна без да пита да се увеличава.
Противоречива ли бе борбата, та нима наистина Бизона символизира, края на Смъртанския житейски път. Колко ли от Старейците са се срещали очи в очи със страховете, колко ли от тях са дочакали в съня си срещата с ордата Бизони в полето.
Раздвоението в него, като тъжна струна на цигулка с мисъл, младежа опъна. Прах в далечината се вдигна, тропотът от копита люлееше тревата, пулсът в него безмилостно с бързината на светлината се покатери.  Всеки миг изглеждаше вечен, времето с вечността вплиташе нишките си потайни, картини безкрайни в съзнанието на младежа се рояха и противоречивите чувства за надмощие се заиграха.  Леко в далечината, картината почна да се избистря, звукът от тропота на копитата стана непоносим, а младежа седеше и като че беше избрал със създателите си да се срещне. Не би могъл да се върне, да трепне, съдбата си той искаше доблестно да посрещне.
Като, че в далечината Слънца засияха, почнаха леко да се надигат над хоризонта. Тишината прегърна тази картина, Звездица появи се над облака прах в далечината и лъч светлина към младежа насочи. Нежно погали бузите и сълзите по тях заличи. Обгърна го с топлината си светла, цялото тяло изтръпна. Еуфория приятна младежа налегна, сияйна музика заигра нежно.
В миг бе разбрал, изпитанието на своята воля беше преминал. Най-големия си страх беше преборил, страшните Бизони беше в очите погледнал и беше разбрал смисъла на съня си, който цял живот го беше преследвал.

6. Портите на истината

Свлякъл се беше Бабина на земята. Немощно и в унес беше започнал с тревата безпомощно да се вплита. Последната негова сила в Живия плет ще отиде, по стените на кралството ще се разлее,за вечни времена, той Сянката си в плен щеше да пази.
Надвеси се Михале над него и побърза мехлем от крилата на Светулковеца да взема и да намаже по раните от тревата. Сетне Камбаните злокобни да счупи и музиката им да прекъсне.
Трябваше време обаче,  трудно ще оздравее Смъртанеца от този капан. Нямаше избор сега, трябваше сам по пътя да поеме, просто нямаше време. Знаеше, че Гласните сенки ще тръгнат след него, а Бабина на сигурно тук ще оцелее.
Изправи се и по челото целуна другаря си верен – „Оздравявай приятелю скъп, своя път аз видях, сам явно трябва да бъда, така ми показа съдбата. Оздравявай приятелю скъп.“

Портите не бяха далече, оставаше още малко до изгрева и трябваше да побърза, битка по изгрев не трябва да води. Усещаше близо зад гърба си Гласните сенки да проближават, по-бързи от всякога бяха, беше ги подмамил след себе си, но нямаше избор. Портите не бяха далече.

Музика тъжна засвири, цигулка струна разплака и величествена гледка разкри се.
Дракони вплетени в символа на безкрайност, тайнсвено все едно в танца си бяха заспали. Символизъм ли бе тази инкрустация или гротесна картина на Последната Соната.
Чувството на тревога в Михале пак се надига, пореден капан на царицата надвисва, никой до тук не бе стигал, за да разкаже какво да очаква. Дори Старейцин в свитъка спуснат през Звездица, не го бе описал.
Забеляза големите халки висящи, точно в средата и към тях се Михале запъти. Изведнъж облак зелен прах се разнесе , земята силно се разстресе, драконовите очи заспали, размърдаха се и засияха, червени очите им бяха. Телата им бавно се размърдаха, от рамката на вратата се извърнаха и телата си вплетени с нежен танц освободиха.

- КОЙ СПОКОЙСТВИЕТО ТУКА РУШИ?! – поде с мъжки глас единия Дракон.

- КОЙ СМЕЕ ТЪЙ ДРЪЗКО, СЪНЯ НИ ДА БЕЗПОКОИ?! – последва женския Дракон.

- СМЪРТНИКО ТИ ЛИ? – зачуди се мъжкия Драгон – ЗА ЧИЙ ТУКА ГО ДИРИШ? ЖИВОТЪТ СВОЙ, БЕЗ ВРЕМЕ ДА СИ ЗАГУБИШ!

- Михале Смъртанец съм аз, за свойта Сянка дошъл съм, от плен на царицата страшна, аз да спася. Сенките на нардода ми аз да върна и безсмъртността ни да възвърна. -  Гордо и без тон да снишава, той отговори без дъх да си поеме.

- СМЕЛЧАГА СИ ТИ – женския Дракон май го хареса – НО ПРЕЗ НАС ТРУДНО ЩЕ МИНЕШ!

- С ОГЪН И ЛАВА ЩЕ ТЕ ПОЛЕЕМ! – поде мъжкия Дракон – АКО ЗА НАС ТИ НЕ ДОКАЖЕШ, ЧЕ СИ ДОСТОЕН ДА МИНЕШ!

Времето тук спира и драконите в безкрайноста си пак се вплитат, ала огнена пътека пред портата засиява и топлина непосилна тревата около пътя изгаря.
Силна болка пронизва сърцето, Сянката на михале вече е зле. Пътят напред блокиран от огън е, Бабина назад по пътя остана, Звездица вече не грее, Светулковеца крилата прибрал е и на друго място искрицата дал е. Гласните сенки всеки момент ще пристигнат, драконите от съня си повече не ще се вдигнат, музиката превърнала се бе в тишина.