Светът в момент като този, замлъкваше и помръкваше. Мравки покатериха се по главата Михале-ва и мигом стегна се той, потрепери и студена вълна го завлече в унес...

 Намери се на палубата на непонятно реещо се сдание, насред необятния величествен „КОСМОС“. „КОСМОС“, какво ли му говореше сега, пак ли в сън сънуваше, реалност в нереалността ли се прокрадваше...
 Иззад него се чу приплъзването на отварящи се врата. Мигом обърна се и зърна прекрасна фигура на жена. Смъртанката Нейна по име, бе различна от последната им среща и странно живец в очите й личеше. Черно трико впило се в плътта й бе, изваяната й фигура никога не бе по-ясно очертана от сега. Бе я превърнала в още по желана самка от рода Странник...СМУТ...
 Пак се обърна и задъхано замисли Михале, какво прави тук, какъв сън бе този и пак това неистово чувство с хладната тръпка и мравките тъй бързо залазиха по врата....
 -Любими да действаме, обяд идва, а доклада нас чака – звучно, закачливо се понесе меден звън иззад рамото му, тъй желан и в същото време плашещ бе в този дълъг миг на осъзнание... – Чакахме прекалено дълго за това, недей се разсейва мили – и го обгърна онова приятно и забравено усещане, как само любим човек може да го обгърне с ръце, сетне и нежно целунат бе от съдбата на собственият си сън...
 - Не бихме могли да го изпуснем любима – отвърна й той, без да разбере и двамата зкрачиха по правия коридор, изпълнен с причудливи метални тръби, по които като в унес и с музикална грация се пренасяха редуващите  се цветове от палитрата на дъгата, сякаш си играеха с пътят напред. После се връщаха в началото на тръбите и като на игра, пак политаха напред. Беше красиво и сякаш излъчваше спокойствие. Мигът отново сля се с вечността. Отвори се врата и влезнаха в една голяма зала.

 Чувството на лазещите насекоми, отново вдигна се нагоре и полази главата. При вида на тази АУЛА обсипана с полилеи причудливи, тъй яростно напомняха Красотите на Причудливите дървета от Приказна Земята. Дали пък не ходеше на сън или това бе реалността. Едно бе ясно – заблудата бе голяма. Мигом от пода като сняг в обратна посока, ярки звездици заискачаха от пода и литваха към тавана. Влезнаха в портал от необятна страховита мъгла и влага нарои телата им, озоваха се голи без дрехи в чудна градина...
Обсипана бе с Причудливи дървета за миг Михале затвори очи и озавал се бе, в нещо като зала с кръгла маса посредата и някакви камъни във формата на кресла отстрани. Реши, че редно би било да седне, ала зачуди се, къде е Нейна. Сам се озова със себе си, а отстрани странно огледала, вместо стени. Загуби представа и заигра се в играта, кой е той и къде се намира, търсеше се в образи от отреженията на насрещните огледални стени...
Всичко случваше се неимоверно бързо, дори личните си представи за реалност той в момента загуби...Мравките нароиха се и в неговите пети, леко полазиха от нозете нагоре и сляха се с тези от горе...Разстресе се пак и се разля в космоса, като смола...
Намерил се бе пред  Черна смучеща всичко по пътя си Дупка. Завихри го и погълна и полетя...

 Зениците се свиха, сгърчи брада, стисна зъби и изкрещя:
„ААААААААААААААААААААААААА“  - в мига живота му спря – мисълта се изпари...
Шум от разливаща се от водопад вода, събуди нещо, като тъга...Осъзна...в центъра на света се озова...средата бе това на черната дупка...прозря мъдростта, погълната от познанията, впили се с вечността в центъра й...

 О да, като черната кутия на самолет, събираше познанията от погълнатите вселени всяка една черна дупка в свойта среда...И ето на имаше и друг край тя, от там долетя и Нейна сега и гласа й пак зазвъня:

-          - Хайде мили, не ти е ден, пак да си мислиш, че ти е за сефте – усмихна се с красива блестяща от чистота, уста. Знаеше, че не е реална, но красотата й никога не успя да забрави. – Трябва да отберем от плодовете и да храним Неумовете*. Само така ще разберем езикът им напълно.

-          - Но мила, как виж....- чак сега се опомни, от къде произлизаше идеята за райска градина и защо толкова трудно бе, да се разбере, откъснат ли бе плод, знание безконечно даваше то и само с познанието как, би могло да не те прати на прокълната „ЗЕМЯТА“...

 Нароиха се милиона дървета, а всеки плод по всяко дърво, бе смисъла от познания на всяка една вселена, всеки един народ, всяка една епоха, всяка една клетка, всеки един ембрион, всяка нисша структура в него...И всичко това в едно...

 Беше безкрайно и мигновено в едно, все едно никога не е било, но напълниха се с плодове и зареяха се по обратния ред в Залата с каменните столове...

*Неумовете – форма на живот непонятна, за човешкия ум и наука. Цел на експеримент и олицетворение на чуждата форма, според фантазиите на автора...

2.  СПОМЕН

 В ясен ден изгрева озаряваше Обитавана Долината, пределно далече отстояща от тази на Изненаданата Балада. 
Еднорог вихрогон в миг ясното слънце едно, първо по посока на запада закри, сянка спусна се и полянката с контура му закри, пъстри цветове от цветята в тъма замъгли.
Фавна Хорн се наричаше гордо той и бе любимец на Нейна тъй прекрасна и любяща самка от рода на Странници род бе тя. Заогледа се тъй прекрасна в искрящият поглед на Бабина и заиграха зениците в миг и такт от нейната хубост.
Воал бял от копринен плат плътта и загатнал, все едно не прозираше изящността от красивите форми й нейни, в мислите Бабини вечно желани. В миг щом усети го там, плъзна воала,слезна с финес от вихрогона и застана голата истина пред него, сякаш никога не бе си играл с поглед със нея и  нивга, така опознал. 
Знаеха, че само така любовна игра помежду самец и самка е истинска и красива...
Спомен бе това в миг от албум с картини, след туй се заиграха в полята и мигом редяха се цветовете помежду им краката. Нямаше нужда да се препише тази красива картина и небрежността от любовта им, те без съмнение бяха двойка щастлива.
Залисани от играта обаче, без усет и мисъл, небето в облаци тъмни замъгли мигом тази картина и границите на Изненадата Балада в миг накара ги без разбиране да прекосят.
Гръм удари дърво и посече пътят напред, изплашени от задаващата се бура потърсиха път назад и без да видят, подхлъзнаха се от мократа трева и Нейна цопна в една голяма локва и сякаш неразбиращо понече и от водата си отпи...
Нататък ясно Бе, че е ручея на суетата това и в миг душата й се сви, а сянката развълнува полята и дочута бе суетата в душата. Краят бе това на нещата...