Пътувам в свят, от въображението ми е признат.
Виждам всеки щрих, тъй както съм със затворени очи.
Влагам аз живот в цялата картина, и виждам как водопада, прави се, че е лавина.
Чувам звуци от горите близки, съзерцавам стада от лопатари и всякакви невежи твари.
Влива се цвета и аромата от цветята, тъй както към всичко си върви мечтата.
Сега разлиствам и листата, литнали в небята, обрисували се в хубава картина.
Събират се в корона и клон подир клона, в дървото заживяват и ухаят. 
Катеричка с лешник, прави в хралупата си дрешник.
Всички в хармония живеят и в природата дивеят.
Има нещо скучно, но прекрасно - няма го човек, за да е опасно.
Вливам аз съзнанието да следва пътя, сякаш спусната звезда бе туй, от небосвода.
И води ме посока, вятъра повява, а бурята в мене се успокоява.

Давам аз аудиенция на една квинтесенция.
Нахлува бурно тя в света ми от въображение и не ще се спра, за да я следя.
Похищава ме тъга по моята съдба, чувствам нищета от празната си пълнота.
Излива водопада на съдбата и стопява лавината в нещата, идва пролетта.
Всичко подчертава красотата, изпусната от зимната картина в студа.
Сякаш топъл лъч от светлината, даде жар в сърцето, тъй както Промотея, искрата на човека.
Отминава и този спомен, отдалечава вреден помен, за изминал път греховен.
С живот дари местата обладани от безцеремонен хегемон. 
Не ще цари живот във клетка, свободата на душата, ще е там отвъд, за да има винаги след всеки крах, новият си път.

Подписвам и записвам се за него, за да съм далеч от тук.