Изкарвам през словото.
Влизам в новото.
Мъглата изпарява се.
Душата извисява се.
Мъдрото внедрява се.
Истинската ми същност, появява се.
Самотата сега е най-умната спътница.
Времето е най-добрият съветник.
Пътят сега е открит и чист.

От където дойдох, тъмната истина от нещата разбрах.
Когато тръгвах по пътят, в началото му видях, че е красив.
Когато излязох надран и ранен, разбрах, че от средата до края му, беше само трънлив.
Колкото повече вървях, толкова повече впивах тръните в душата си.
Колкото по плавно ставаше, толкова повече болката ми резистираше в съзнанието.
Появи се и кървава диря в пътя, появи се истинска пумийна дупка в тъмнината.
Падна в нея душата и започна да потъва с живота в нея.
Калното блато тогава, не издаваше причина, че и да викне-запее душата, би могла светлина от чуждата сила, да провокира и да се спаси в нощта от тъгата.

Всеки път казват има начало, тъй както има и край.
Дойде и моето време да разбера обаче, кое те спасява, за да отлистиш нова страница, от книгата на живота.
Кое учи те на сила и кое на чуждо послушание.
Къде е нишката между живота на земята и вакуума във вселената.
Че това е въздуха, който ни държи будни всеки ден.
Това е мечтата, защото когато обичаш истински, готов си да жертваш себе си, за да родиш или спасиш живот. 

Бях там в рутината, загърбил живота, за да вървя по трънливата пътека.
А по нея нищо свято нямаше, а водеше само до гибел.
Преследвах грешната мечта, сякаш нямаше я нишката посредата между земята и вакуума във вселената.
Благодаря на Любовта, че измъкна ме от калното блато.
Благодаря и че още има я в хората и истинската обич в сърцата на тези, които са там и са до ТЕБ.

Подпис: С ЖИВОТ, ЖИВОТА СИ ДАРЯВАМ!