Влизам в неизвестното, любопитството води ме. 
Светлината измаря ме и сам в тъмнината, чувам гласа на съдбата.
Следвам тази пътека до края й. Мачкам локви от кръв и впивам от своята мръв.
Гадно е без светлината, да чувам ехото от съдбата. 
С нещото да спра светлината, захлупих се аз и с фенер не послужих си, сега сам се виня.
Гадния път е била суетата, която не разбира душата, в грешен път поведе ни и в тая пътека прогнила, от болката е присвита. Къса от сърцето - не пита.
Няма как да не изригна. Няма как да не кажа - извикам -
--- СТИГА ДА НЕ СЪМ МЕДНАТА ПИТА ---

Ходя всякаш не съм от тази порода. Виждам чуждите смисли и бутам се да видя, че съм бил там единствен, без смисъл и тъй умислен, излезнах ПРЕМИСЛЕН!
Когато викам от рано и зная, че не съм бил за тия огняри от горе, какво ме боде сега да си кажа, мамка му къде е палача...
Виждам бесилото в далечината и сам ще си го окача, защото знам какво е, но не искам чуждия живот да страда, а неразбрала булката бяла, прокажената си ръка протяга, да върже възела и ръката, която вечно я брани, да осакати редом до нея, под земята да си завлачи.
Усети врата силен и въжето с неизбръснати космите от брадата посича. В миг лекарство от прокажа протяга и изцелява дори, душата й цяла, защото ОБИЧА.
Край е това в безкрая, защото всяко начало има нужда от края в края...

В необятното от непонятното, скривам си АЗ-а!
Търси се ТИ в друга вселена....