Преход преминава и всичко в мене се успокоява.
Винаги на свойто верен, съм си бил. 
Дори мечтите си в реалността, съм си дарил.
Подарил съм аз от себе си, тези съкровени мисли.
Че истинското мое чудо, бива вече чуто, дори прочуто.
Били са истински написани тези истини, търсени в разпилени размисли и мисли.
Но схлупено в едно, никой сам не е разбрал, защо, не вдява пълното.
А то е просто нещо, идващо от вътрешното същество.
Помага просто да отсява, чуждите неразбрани смисли, а сковава ги с истините свои.
Когато минал си по пътя, виждаш колко по-голям е той, като някой пита те и се опова в чуждото невежество.
Знаеш, пътят на това същество, не се е разгърнал и не ще те чуе, докато сам не намери го.
Защото не търсен път, не стигаш го, не имаш го, докато не прозреш го.
Душата лети, като пегас крилат, само когато сърцето докосне струната на любовта, в таз прекрасна златна арфа, наречена живот.
Докато не вдяваш, какво четеш при мене, не идвай тук и нямаш път, душевното е вплетено с мене, в мене и вечно там, където е, в безвремие и никой няма да го вземе, дори след, като няма мене...