Застанал е на кръстопът. Между лудостта, реалността и собствената личност.
Изборът е труден, пътищата досега не бяха много диви, но за това пък, бяха пределно трънливи.
На къде да поеме героя, коя посока вярна е и във всяка има смисъл да потегли и в никоя не ще е сигурен, какво тегло ще тегли.
Сам в собствената притча, тръгнал е героя, както винаги на никого, не ще разчита той.
Листа вятъра пилее, историята в повея усета улавя, а ума само спомени дарява и страхове на поклаз ги навява.
Истинското същество сега дели се, на много истини и всичко лично му се струва вярно, ала себе си е грешка, само да се попита.
На помощта човешка, няма как да се разчита, май ще се помоли на ония отгоре, за да може, сам за себе си героят, да си отговори.

Жалко е и тъжно, как от цветовете в живота, с времето бледнеят и как забравените спомени, навсякъде се появяват, когато липсва ти онова, което живо някога е там било.
Как когато жив си бил усмихнат, сега схлупено в тъмата си се скрил и късаш се от себе си меса, тъй както болен от холера, собствената кожа....
Когато имал си цвета и не разбрал си, да го пазиш, предал си се и сега ще лазиш...

Колко глупаво изобщо е било да чуваш, как нападат ТЕ, че си "ЖИВЯЛ" живота си, защото сега няма ГИ, да ГО заместят ТЕ "ЦВЕТЪТ" МУ>!!!