Разперени крила, готови да полетят, за да видят живот под небосвод.
Да разгледат и разровят в човешките съдби, през летящите очи на пегаса крилат.
От високо, най-добре се цени, кой с теб по пътя върви и кой изрича само лъжи.
Полета вечен, ще е обречен, ако никой не усети се, без да те пита, какво е за теб, истинско щастие и къде в кръга от света, се е свило в ъгълче от пепелта то.
Кое е твоето пламъче и къде фламбира се сама душата, за да изглежда решима, че ще е тук долу на земята.
Кой задържа се там, където съдбата е непростима и къде видя светлина в това, да е друга и нерешима, да поеме по пътя на самотата...
Кога живота ще й заговори, без да оспори, че нещо в нея се чупи и без да разбира, свила се е и на похода готова е, да си тръгне при отца и сина му...
За да изживее, своят вечен път навред, защото познала е живота, без цвят разбрала е, че няма за нея сега, палитрата от истинската житейска дъга. 
Никой не е готов да вибрира със нея и света гони я, защото няма синхрон, ах какво ли е там?
Когато питат те, защо? Отговор не ще научат и от гробът да отговори духът ти наземен, няма да има за тях...НИКОГА!

Велики чудеса по света, синодите скрили властта, кръстове чезнат, а хората тропат по масата, за да си гледат сеира...В какво се превръща света, какви са тези "инфлантили", населяващи света, с присъствие нулево на духа?!
Каква е целта на живота ти, къде видя светлина, хората по света да умират, а ти да искаш да има нови и нови, звездите роят ли се по небосвода, ако ще падат зад гроба на децата ни нови и то ден след ден.
Къде е одисеята на живота, къде са гледките спиращи дъхът ти, къде е любовта в най-искреният й път към сърцето на друг...Къде отдаде й се на нея, готов да поемеш "вината", за да й дадеш път, да мине през теб и да пусне чист, да е духът ти.

Кога появи се и осмият цвят на дъгата и демонът не превзе с него душата.
Кога не вкара именно той, детето в гроба.
Кога загуби се обичта ни в тях, след него.
Кога изпитахме страх да се бориме, заедно и ръка за ръка срещу него.
Ето идва съдникът, с детето на дявола, в денят от страшният съд.
Разплаква се детето и ридае, смее се, говори без думи.
Ехидна усмивка сега дори, вторачила се е в тебе, иска смъртта от там да излее своята болка, през думите на любовта вика и отправя към тебе.
Кой има право да знае, какво това е?
Нищо свято не докара това, всички ни до траур освен.
Загуби се поредната душа, от бялата лястовица в нощта, отишла си е завинаги и белязала съдбата, с раните в душата и сега, не ще се спре, да се рее след това.
Отправя се към рая с копринени крила и няма да се разбере, кога точно ще да е това.
Живота отнема от човешката същност, тъй както есента листата на дърветата, по пътят си към студа.

Пътека е вяла, пламъкът от свещта догаря, живота се измаря, когато нищо с прилика освен на хомот, не се вдява навред.
Тъмна лирика и емоционална плеяда, на добротата в съдбата неблагодарна, че някога била е обладана душата, от истински опит, да живее в синхрон с нещо хубаво от животът си.

Когато знаци по пътя ще липсват и истински правилата, ще са за всички и благодат от това, да е свободна душата, ще красят истински ценните неща, а те да не са изкуствени и песимистични.
Ще намериме сили, ще вденеме мисли, ще разпериме нашите лични смисли, ще крачиме напред, ще се бориме за просперитет, не ще се откажем да живеем и да дишаме днес, утре, всеки ден, дори живота да не ни харесва, той ще е тук, преди вечният ни път и не ще ни бутнат небивалиците на светът....
Силно ще стъпваме, въпреки всички неволи, защото дори и един от нас да се намериме, ще сринем светът със себе си и ще гледаме с други очи на това, че е дар да изминеш целият си житейски път и не ще да останаеш сам в това.
Винаги ведро напред и несломен, ще е онзи дух, който никога не ще се предаде, дори след тези слова.

БЛАГОДАРЯ ЗА ВНИМАНИЕТО!