Очи красиви са, когато нощем със сълзите ни, измити са.
Очите чисти са, когато сърцето потуши, болките С емоцията.
Зеници червени са, а дните ни се струват, като полудени са.
Вървим, ридаейки, в самота осъждаме, мечтите си.
Решетки в клетки, затваряме душите си. 
Крилата скриваме, духа сломяваме, в окови себе си, се заковаваме.
Летим през прелети и видения от спомени, подкрепят ни, но това не връща ни назад, нали?
От грешките в съдбите си, безмълвни сме, за ново време, готови сме, но то за нас не е, без да скъсаме оковите, от стари рани, през обичните съдби....
И какво, ако обичал си, какво ако загубил си, нова ти, дори не търсиш я, нали?
Виним се себе си, дори и другите говорят ни, но малкото от тях, чуваме ли ги, за да видим и къде грешим?!
Какво с живота, правим си, къде и в мъката си давим се?!
Защо и с чуждата съдба, обичаме си я, но чрез нея давим се, защо така?!
Да плуваме умеем, но въздуха си ли пилеем или емоцията задави ни, без въздуха остави ни?!
Какво ли бе, кога ли бе, защо ни бе, ала научи ни, какво е да сме живи, да не би?!

ПОДПИС: ...СЪДБА...

израстваш, радвам ти се! Правописът ти беше ужасен, оправил си го ;) и мислите ти са хубави. Болката ни учи да ценим хубавото и да се борим за него, като се замислим над грешките.
Успех и дръзновение ти желая!!!

Радвам се, че не само аз мисля, че се уча да се изразявам, с една идея по-правилно...
Благодаря ти, за мнението :)
Определено ме окуражи, да продължавам да се уча, чрез словото ;)