Вървяха някога два човека. 
Вървяха и не се деляха.
Заедно дори, под небето спяха.
Капки дъжд вали, а те един върху друг, сухички си бяха.
Тъй посрещаха и залеза, тъй и изгрева си го видяха.
Впиха устни и нежността от чувствата им, мигом сполети ги, те достатъчни си бяха.
Бягаха в топлината от магията в душата, слънца в сърцата спяха.
Вървяха и не се деляха.
Вярността на рамото им кацна, тях дари ги с любовна стряха.
Под нея те, гнезденцето си постлаха.
С прегръдки, любовно саминки се боготворяха.
Вървяха и не се деляха.
Обичта с любов напоили бяха, защото с крила саминки се даряха.
Крачеха в дълбоки преспи, тъй както стъпваха по пясъка и откриваха любовта.
Ръцете вплетени в едно, усмивките в сърцата не спираха, набега на обичта.
Дори в нощта будеха се от кошмари, гушваха се мигом и заспиваха си в покоя на вечността.
Вървяха и не се деляха.

Търпение и вяра!

Процесът, трябва да е двустранен, за жалост много са малко, достойните хора, които заслужават да го правя за тях.
Изпитвам ги до край, а те намират начини, да се отдалечат от истинският дух.
Имам и търпението, вярата се вкорени в мен и ще гледам само с позитивните очи, обещавам си ;)