Карам овехтелият вагон, сякаш ковчега бе той Ноев.
Машинист съм и на локомотив кирлив.
Във времето там и на перона, чувствах се игрив.

Дърпам дерта си по диря от траверси и диря некви здрави релси.
Задъхвам се от делейрили вагони от цистерни, черни.
Дърпам цяла пасмина от сган, неприятни некви, вагони с въглища дори.

Пускам парата сега, зазвучава силна свирка в нощта,болката е тя, на посивялата душа.
Карам аз напред, за да се успокоя, а сивотата от паднала мъгла, вдига облаците на мига.
Слънцето се появява, цветове напред изгряват, а вагоните политат и се стапят в знойта.

Морски бриз, приятна гара свидна, връща духа ми у дома.
Красиви прелети и гледки, сувенири секви, нося в мене аз сега.
Разглеждам с умиление и моля се, за истинското опрощение, МАМА!

Влакът чист замина, ала на, връщам го с петна, изгорени сажди, на загиналите в честта, да поправят, спрялата стрелка.
Маньоври по коптори и делегации с куфари , натъпкани с морали.
Където бе влакът, където машиниста изцапа си ръцете, локомитива винаги пъплеше напреде.

Обиколи света и света около мене, засиява и счупеният фара, зардето тъй мъждука, ще има занапред сполука...