Излизам от реалността.
Вливам се във вечността.
Напоявам се, със скритите познания.
Свалям всеки слой от кожа, който скрива ми духа.
Изхвърлям материалността от потребността, за да тръгна към посветеността.
Влизам, зад кадъра, извисявам се над себе си и вечността.
Прашинка или цяла същност, проектирана реалност или абстрактна нереалност.
Аз ли съм или не съм?
А тук ли съм или тук го няма никъде?
Ако тук е никъде, има ли го някъде?
Кое е някъде, когато си никъде?
Къде е никъде, ако си някъде?
А знаем ли къде сме всъщност?
Знаем ли кои сме всъщност?
Зад всичко това, стои една енигма, една необяснима парадигма, отнасяща смисъла от всичко.
Завивам се от мисли, заспивам върху чужди теориеми, а подлагам си своите житейски леми.
Сън сънувам, за да просъществувам и сам разбирам, кой кого привлича и как обърнати са полюсите в половете и половете в полюси, от истинският смисъл.
Трудно е за разгадаване, невидимо за простото око, това, което сам говоря, като същество със силна воля, за да ТО просъществува, там където човечеството винаги ще го оплюва...