ПРИКАЗКА БЕЗ ПОВОД

                                           Всички прилики с реални истории,
                                       са плод на разваленото въображение
                                                           на читателите...

     10 часът сутринта. Всички бяхме весели и засмяни, особено Ели, която за пореден път се покатери с невероятна пъргавина на катерушката. Всички за пореден път й завидяхме, какъв живец имаше в нея. Не беше голямо постижение да си на 8, а катерушката да ти се струва най-голямото предизвикателство на детската площадка, но мен винаги ме е било страх от височините.

     - Хайде Джезабел пробвай и ти – пак ме захвана Диана – всеки път виждаме, как ти се иска да се качиш там горе, с бързината на Ели.

     - Да Джи, голяма си пъзла – пак почна да се заяжда Боби – виж Ели е с една година по-малка от теб, а днес вече за трети път се качи и сигурно ще го направи още два пъти, преди да ви приберат за обяд. Като гледам май за пореден ден ще си останеш на ниското и ще си под всички на площадката...

     Господи как се дразнех, когато се заяждаше това невъзпитано, прашно и грозно момченце. Все едно майка му го беше родила, за да се заяжда с всички деца на площадката, а аз горката го харесвах до полуда. Ето го онова гадно чувство, когато искаш да се защитиш, а за пореден път си раздвоен. Защо се надигаше тази топка противоречиви чувства в мен.

     - Миличка ела да те кача на конче – беше гласът на дядо Коен, но как така, там ли е бил? Аз много се зарадвах, той напоследък почти навсякъде беше до мен и ми помагаше.  - Нека му покажеме на това хлапе, кой ще остане на най-ниското преди обяд.

     И ме качи на врата си, както приказния принц качва принцесата си на белия кон. Направо сияех от щастие, а всички ме гледаха все едно наистина съм принцесата от приказките. Господи не исках да свършва този прекрасен момент.

     Изведнъж слънцето почна да се скрива и постепенно задуха вятър. Почнаха листата да се вдигат от кротките си легълца по земята и да политат, като пеперуди. Малки капчици вода капнаха варху клепачите ми. Изведнъж децата почнаха да тичат, към техните домове и с леко недоумление с дядо забелязахме, как покрай нас проблясна една светкавица.

     Тътен разлюля идилията в която бях изпаднала, а след него и още един.

                                                                 ***

     „О не! Алармата за работа“ – помислих си аз. - „Пак ще закъснея за работа, а за поредна нощ сънувах дядо Коен. От както е влезнал в болницата, не съм ходила да го видя. Но какво да направя, че от работата ме притискат и не ми остава време.“ – успокоявах се аз, като лека полека почнах да се разсънвам.

     Отново тътен в ушите „ох добре, добре, ставам“, казах си и се протегнах да загася алармата. Знам че напоследък не ми остава много време да се наспя, но тази аларма е като кошмар преди ставане. Тъкмо се успокоих, че повече няма да звъни, когато трети още по-силен тътен изръмжа и тогава разбрах – не беше алармата, а телефонът. Бързо се протегнах и вдигнах слушалката, дори не си направих труда да видя часът на дисплея на телефона.

     - Джези... – хлипащия глас на леля Зелда прозвуча на слушалката – дядо ти се влоши много тази вечер, бих се радвала ако дойдеш да го видиш, защото последните няколко дни само за теб си говорим. Вече не мога да измисля основателна причина, защо не идваш да го видиш – леля Зелда много се притесняваше за дядо Коен. Откакто получи последния си микро инфаркт, тя беше неотлъчно до него. Беше пенсионерка и нямаше задължения,а й беше приятно да е около него. По гласа й разбрах, че наистина дядо не е добре и може би съвсем скоро и да искам, няма да мога да го видя.

     - Добре лельо, ще звънна в службата, че около обяд ще си взема по-дълга почивка, за да мога да дойда, да го видя.

     - Много ти благодаря миличка, много ще го успокоиш, мисля че това ще му помогне да се оправи, знаеш колко много те обича, нали?  - усещах нотките на онова приятно чувство, когато даваш надежда на някого и той просто плаче от радост.

     - Знам лельо, не се разстройвай и бъди силна пред него, знам че ще се оправи, не се притеснявай! – какво ли исках да кажа с това изречение, та той беше с няколко инфаркта преди това, докторите още преди 3 седмици, като влезна там, казаха че не му остава много време и най-вероятно това ще е последното му влизане в болница.

                                                                 ***

     13 часа на обяд. Вече пътувах за болницата, но много се бях ядосала на Марио, че се възпротиви да ме пусне за два часа от офиса. Все пак преглътна факта, че трябва да поеме малко повече работа, като му казах защо ми се налага. Не беше от онези гадни шефове, които ще те накажат, но напоследък наистина в офиса е бъркотия и някой път дори, за половин час почивка, настава хаос.

     Чудех се през всичките тези седмици, защо досега не съм успяла да мина да го видя, като изпуснем факта, че нямам и един почивен ден. Дали сънищата имат нещо общо с желанието му да ме види. Винаги се появяваше там на площадката и винаги ми помагаше, винаги беше усмихнат и весел и много рядко говореше. Всичко се четеше в погледа му, нямаше нужда да си говорим, като че ли имаше несловесна връзка между нас.

     Влезнах в болницата с букет цветя и се насочих към стаята на втория етаж, където бяха леля Зелда и дядо Коен. Тя много се зарадва да ме види и след две бързи приказки ме остави сама в стаята с дядо. Едва сдържах сълзите си, когато го видях с всичките системи на него:

     - Дядо... – едва промълвих, а той ме погледна с онзи поглед, изпълнен с вълнение и обич. Разбрах че не иска да казвам нищо, просто се любуваше на срещата ни, явно я беше чакал прекалено дълго.

                                                                 ***

     Не исках да повярвам, каква съм била егоистка. Сега два дни след погребението си давам сметка, че той се е държал, заради мен. Искал е да ме види за последно, преди да се предаде. Всяка нощ се е появявал в сънищата ми, защото го е боляло и не е искал да се предава, преди да види принцесата си. Какъв силен стимул е обичта, си дадох сметка в този момент. Можеше да мина още първият път, като се появи там на площадката, сигурно нямаше да се чувствам толкова виновна, че не си е дал почивка от всичко, заради мен.

     Какво ли ме е накарало да спра да вярвам в любовта, тази чиста и неподправена любов, която кара принцесата в мен, да вярва в приказката за принца и белия кон. Не искам повече да съм егоистка. В същия онзи ден, когато дядо си отиде се обадих в офиса и си взех един дълъг, дълъг отпуск...

 

Иво, много е трогателно!
Бях ти споменала, че често сънувам моите баба и дядо.
В един от сънищата дядо беше тук, в моята къща, аз бях се качила на покрива и стоях на ръба, щях да падна и в този момент той ме дръпна и ме вкара в къщата, като на филм, през покрива влетях вътре.
Много мило беше, а сънят беше предупреждение за опасност, малко след този сън един човек много ми навреди, а аз не се вслушах в предупреждението, не реагирах навреме.

Поздрави!

Аз напоследък, като се замисля, от както навремето, когато сънувах моят дядо (беше може би на първата година след смъртта му). Сънувах го една седмица всяка нощ (ден след ден, на което и съм посветил писанието си, до някаква част от него). Та след като го сънувах и не спирах, отидох на гроба му и спрях да го сънувам.
Някак си, като знам през какви перипети мина живота ми, почвам да си мисля, че нещо ме е пазело през всичките години, да не пострадам лично аз. Или се филмирам или някой, като ангел-пазител е до мен и бди.
Сега, като разказа своята история, си мисля, че след като умрат и дойдат в сънищата ни, тези наши близки, всъщност остават до нас, за да ни пазят и ни помагат, както и ти си даваш, тази равносметка.
А дали?

Повече от Сънищата Ни са Наяве... но не си ги спомняме и тях даже...
Защо наричаме Абстрактното мислене единствено "поезия", че се мъчим да яИзмислим...
Понякога и децата, кото "учим" и лудите, които съжаляваме, та лекуваме... ни поучават :-)