Голи и боси във времето заиграха.
Безметежно мислите им се плетяха.
Изпускаха се и се приспособяха.
Вкарани в клетките от собствените си сенки бяха.
По пътеките ведни, пътищата им все повече се раздалечаха.
Играеха без да разбират, в собственото лоно си седяха и пътища най-различни сами си коваха.
Лека полека силите им отлетяха.
Загубени или намерени, праведни или грешни, сами или със всеки, те пак сърцата не разгадаха.
Времената се меняха, минутите в дни ехтяха, а дните в месеци прелетяха и годините най-добре щяха да ги отделяха.
Играта е тъжна, когато истината не разбраха, но вече други щяха да ги обичат, там където сега те ще тичат.

Без съмнение полетяха и вече крилата в неизвестното ги отвяха...

С пожелания за нещо по-добро, защото слънцето изгря и поляната пак засия...