В тишината се заслушваме, когато самотата си прегръщаме.
Безидейни за съществуването си, замислени в себе си се вслушваме.
Не ни стигат проблемите лични, а се притесняваме и за тези, които са ни най-обични.
Тръпнем да сме добри на всякъде, а не забелязваме, колко сме ценни за важните.
Из вътрешното осъзнаване, намираме път, да сме извисени над всичките предметни щения...ДАЛИ?!
Желаем пътят ни да е изпълнен със цвят и аромат, ала сякаш нямаме времето да вдишаме въздухът, без който не можем в мигът и е като опиат.
Забързани стигаме някъде, ала неразбрано се срамуваме от пътят изживян набързо и скалъпените грешки от прибързаните решения.
В какво ще се превърнем, ако спрем и се замислим, какво представляваме, каква вътрешна вселена обитаваме?
Ще разберем ли, къде е свишето от нашето съществувание?
Отвеян и разюздан, неразбран и алогичен, някак си мисловно в друго измерение изолиран и разпилян в различни пътища от замислен-емпиричен феномен.

"Тръпнем да сме добри навсякъде, а не забелязваме, колко сме ценни за важните." Много ценен извод, трябва да се подсещаме по- често за това.