Да избягаш от себе си или никога да не се познаеш...
Живееш във вихъра на промяната и сякаш се гониш в пустощта...
Все едно е да се надпреварваш с вятъра...все едно е никога да не се стигнеш, да си липсваш, да знаеш, че си повече от колкото си, но да останеш само с това самотно усещане...
Когато не си намираш мястото, навсякъде ти е неудобно, а знаеш, че искаш толкова малко за себе си, а сякаш трябва да е толкова много...
Задоволството го припознаваш само в благодарните очи отсреща, без нищо да ти се даде повече и не защото трябва, а защото с толкова се задоволяваш...да бъдеш нещо хубаво в денят на някой друг, защото знаеш, колко е важно това...
Малкото които те оцяняват са щастливи хора, защото те има и не го осъзнаваш,защото си егоист или егоцентрик, а защото просто се стараеш да ги направиш щастливи...
И когато правиш другите щастливи се чудиш, дали ти самият си щастлив и само това, че успяваш все пак да си в нечие щастие те прави благодарен, че си жив...
Защото някой път изисква, прекалено много път на израстване, за едно от най-трудните неща в живота - да немриш смисъл да продължиш...особено, когато не го виждаш...
Човекът в търсене на смисъл, е човекът, който усеща живота малко по-различно...

"Това, което не те убива, те прави по-силен"...